Лятото наближаваше и аз предложих на жена ми да отидем на море. И за това време, исках да оставим детето на майка ѝ – все пак, тя е сама, та да може да му се порадво и ние малко да останем сами. Казах на жена ми какво съм намислил, тя се усмихна и ме подкрепи.
Отидох при тъщата, занесох ѝ сладкиш …
както си му е реда … Тя се зарадва, посрещна ме, направи кафе …
Казвам й, че би било хубаво за нейния внук да прекара лятото с баба си, а родителите й да си почиват и да набират сила на морето. Тя ме слуша и отговаря …
– Разбира се, мога да взема внука си зпри мен за лятото, не е проблем. Но кажи ми, скъпи ми зетко, кога ще имаш възможността да отведеш тригодишен син на море? Само тази година. Защото след една година той ще бъде четиригодишно момче, което е малко по-различно.
И завинаги ще загубиш цялото лято на общуване със сина си, оставяйки го с баба му. Би ли ми дал такова бижу толкова лесно?
И след петнадесет години, самият ти син няма да иска да ходи с теб в море, защото той ще бъде голям и ще има приятели. Той ще расте бързо и няма дори да има спомени за начина, по който за пръв път е отишал на плаж, държейки те за ръката, радостно хлапе във вълните …
За пръв път си сложил черупка на дланта му и за пръв път сте построили с него пясъчен замък. Това е преди всичко твое право! И правото на сина ти да си спомня, че татко му е показал морето за първи път, а не някой друг. Не го лишавай от това!
– Повярвай на моя опит – продължи тя, – че нашите деца са с нас за много кратък период от живота ни. И всеки момент, прекаран с тях, е уникален.
И знаете ли, аз се замислих … Спомних си как постоянно ме изпращаха при баба ми на село цялото лято. Спомних си как баща ми никога не е имал време за мен – вечно е бил зает. И тогава той получи сърдечен удар и се оказа, че наистина нямам какво да помня за него. Затова тази година отидохме заедно на море. И година по-късно.
И аз обичам и уважавам тъща си, защото тя е наистина мъдра жена.
